Oh Lord, please make me pure, but not yet

So I sing a song
To reel 'em in
It's a song I've sung before
And a song I'm gonna sing again
I mean every word
I don't mean a single one of them
Oh Lord, make me pure
- but not yet

Tell a joke, tell it twice
If no one else is laughing then why am I
I split my sides both times and laugh until I cry
Oh Lord, please make me pure, but not yet

I don't have to try
I just dial it in
I've never found a job that for me was worth bothering
I got a ton of selfish genes and lazy bones
beneath this skin
Oh Lord, make me pure, but not yet

Smoking kills
Sex sells
I've got one hand in my pocket but the other one looks cool as hell
I know I'm gonna die so my revenge is living well
Oh Lord, make me pure, but not yet

I stopped praying
So I hope this song will do
I wrote it all for you
I'm not perfect but you don't mind that, do you?
I know you're there to pull me through, aren't you?

So I look for love
I like the search
And I'll be standing for election all across the known universe
Every president get the country she deserves
Oh Lord, make me pure, but not yet

And I've been seeing
Somebody's wife
She said she'd leave him for me and I said that wasn't wise
You can't lie to a liar because of all the lies
Oh Lord, please make me pure,but not yet

лунатично

видях (преди около час) луната. вечеряше с нощната безутешност и привидната недостатъчност на всяка моя мисъл. нежна, красива, ласкава, вероломна, погрешна, единствена, фикционална, въображаема, истинска, натежала, ръмяща...
нощта се скъса.
преди още първото парче да се отрони.
малки, разпилени части от стари ръкописи- недовършени, намачкани, издраскани, скрили своя смисъл много преди той да е станал ясен. сигурно горят.

щастието е мимолетно, уязвимо, ранимо и крехко. също като хората, които го изпитват. особено във времето, което следхожда.
това не го прави неистинско или илюзорно.
сякаш остава вечно в преходността си.
перличка на дъното? :)

човек не трябва да пише, когато има нужда от това.
забравяме да мълчим... в бързината.
забравяме да говорим.
за отчуждението е трудно дори да се мисли, защото то само те отчуждава от себе си.
софизъм.

Паскал Киняр

любими моменти и цитати от киняр... напълно прекрасен е.

"без самота, без усещане за времето, без страстта на тишината, без възбудата и въздържанието на цялото тяло, без треперенето от страх, без скитането из нещо сенчесто и невидимо, без спомен за животинското, без меланхолия, особено без меланхолия, няма радост"
...........................

"никой не може да надскочи сянката си.
никой не може да надскочи началото си.
никой не може да надскочи гениталиите на майка си"
...........................

“ръката, която пише, е като ръката, която раздвижва бурята”
...........................

"живите не са сенки. може би те са мъртъвци, опаковани в дрехи"
...........................

"Не трябва да вярваме на това, което виждаме; то напомня твърде много на онова, на което сме се надявали. Трябва да затвориш очи в асансьора, трябва да затвориш очи на улицата, трябва да затвориш очи пресичайки улицата, на бюрото, в ресторанта, в киното и т.н. Без да направим това, ще виждаме навсякъде спомени.
Но не бива да се предоверяваме и на онова, което виждаме със затворени очи, в съня си, то напомня твърде много на желанията.
Накрая не виждаме нищо. Нищо не сме видели. Това казват и онези, които умират."
...........................

"Обичаме само веднъж. И единственият път, който обичаме, не разбираме, защото ни е за пръв път."
...........................

"Страдам, госпожо, задето не ви докосвам.
- Няма нищо за докосване, господине, освен вятър.
Говореше бавно, както правят мъртвите. Добави:
- Мислите ли че не е страдание да бъдеш вятър? Понякога този вятър довява до нас откъслеци от музика. Понякога светлината донася до очите ви отломки от нашата привидност."
...........................
„не знам в кой момент чистото и мръсното са се разграничили едно от друго в обществата и в съзнанието на хората. кога се е появил трупът и необходимостта да го махнем от погледа? (...) изкуството е неизменното повторение на едно разделение, което не може да го подчини. то е родено, преди да се затвърди разклонението на връзките между човека и животното, социалното и асоциалното, реда и безредието, хубавото и отблъскващото, небето и ада, живота и смъртта, формата и безформието. свещеното, недостойното, това, което мърси, това, което трябва да отстраним (или да скрием от погледа) са слабо разграничими. свещеното никога не е било така мощно, както в модерните общества. никога не сме се разграничавали до такава степен от труповете, от менструалната кръв, от храчките, сополите, урината, задниците, уригните, плюските, прахта, калта. ние всички сме маниакални свещеници в нашите кухни. ние сме луди тирани в нашите бани. трудно е да се разграничават понятията за хигиена, морал, жертвоготовност, мисъл, расизъм, война. ние стриктно надзираваме другия, некатегоризирания в социално отношение, паразита, мишката, слюнката, маргиналия, тези, които живеят в пролуките (паяците, лалугерите и скорпионите никога не са нито вътре, нито вън), самоуките университетски преподаватели, млекопитаещите риби, евреите- християни, самотните майки, водата, която не става за пиене, пограничното население, независимо дали става дума за границите на държавите или на телата, спермата, клещите, изгризаното от ноктите, потта, гнойта, духовете, фобиите, бляновете (фалшифициращи стената, която би трябвало да отделя бодърстването от съня). Изкуството е паразитстващо производство. То изважда на показ това, което до този момент е подвластно на неподходящото. То не е на мястото си. това е самата дефиниция на мръсотията: нещо не е на мястото си. изпраният чорап е чист, докато виси прострян на въжето. той става мръсен щом го сложим върху покривката на масата сред цветята, сребърните прибори и подредените чаши.”

Сутрин, 15:15ч.

Сънена съм. Не ми се спи, просто не винаги разбирам будуването.
Твърде тихо е. Можеш да чуеш единствено безкрайното ехо на тишината. Мълчаливото й ехо.
Като внезапно събуждане в прекалено ранен час, който все още се колебае между спокойствието на нощта и бледата светлина на новото утро.
Вчера момчето, от което забързани купихме чадър, ни пожела дълго да се крием под сянката му. Помислих си, че в онези моменти, когато дъждът вали в очите ти, мракът на всяка сянка единствено може да му помага, да те оставя разголен и безпомощен под стичащите се капки.
Не му го казах, сигурно от страх думите да не звучат някак банално и странно за онзи поетичен продавач на чадъри.

Зимно

Студено е.
На чешки студ, студено е zima.
И на мен ми е зима.
Някъде из квартала ми
едно момиче танцува и пее само вкъщи;
две кучета лаят някак мързеливо и отегчено;
групичка млади хора се отправя към училището- без ученически чанти, но с ботуши;
червена хавлия се опитва да изсъхне трети ден на простора, захваната от жълти щипки;
турско кафе кипи върху руски котлон;
хартиена торбичка се учи да лети, а клон на дърво, което никога не е давало плод, я спира;
прашна книга чака читателя й да се върне при нея, а той проверява в интернет кога ще се оправи времето.
Снежните човеци казват, че зимата е най- хубавият сезон.

Horkýže Slíže - Baby

Гийом Аполинер

ЛЮБОВТА ПРЕЗРЕНИЕТО И НАДЕЖДАТА

Аз те притисках до гърдите си тъй както малкото детенце
                                               гълъб който удушва без да иска
Аз те притисках с цялата ти хубост твойта хубост по-богата
              и от всички златни мини в Калифорния по Времето
                                                             на треската за злато
Засищах своя чувствен глад с усмивката ти с твойте погледи
                                                                   и твойте тръпки
Аз имах притежавах твойта гордост аз когато те държах
             пребита и понасяше Властта ми ти и моето надмощие
Аз бях решил да взема всичко онова което беше само обаяние
И ето ме приличам днес на Иксион след любовта му
    призрака от облаци изваян точно копие на тази
                    на която казват Хера или пък прикритата Юнона
Но кой ли може да докосне кой да хване облаци ръка върху
          мираж да сложи кой ще се излъже че в прегръдките си
                                                 е държал небесния лазур
Как исках аз да грабна цялата ти хубост а съм притежавал
                                                             само твойто тяло
Но тялото уви не е то вечността
Телата имат свойте всекидневни утешения не е това любов
И днес напразно се опитвам твоя дух да задържа
Той се изплъзва той отвсякъде ми се изплъзва като шаващо
                                                                кълбо от смоци
И твойте хубави ръце далече там на хоризонта
   са извиващи се змии пъстри като изгрев знак за сбогом
Оставам слисан аз стоя объркан
Така съм уморен от любовта която ти презираш
Срамувам се от любовта която ненавиждаш ти
Какво е тяло без душа
И как ли съм могъл да се надявам да се слея с твойто
  някогашно тяло щом душата ти така далече е била от мене
И да се слее тялото с душата
Тъй както правят го телата живи
О само мъртва моя си била

превод Кирил Кадийски

...

Апосиопеза е дума, която не мога да запомня. На гр. означава замлъкване. В писмената реч се изразява чрез многоточие.
Харесвам многоточията. Често ги използвам. Освен емоционалната си пауза, те носят със себе си недоизказаното, несподеленото, онова, което остава неизречено и неизречимо. Формата се оказва недостатъчна, за да побере и отрази идеите. Защото достигнат е пределът на изразимото...

Credo qia absurdum*

Вярвам, защото е абсурдно.

Девети септември

2008 г. Със Сиси, Ицо и Лили хапвахме шоколад в парка и решихме да си измислим нова игра. Всеки пише по две стихчета на листче, крие ги от другия, а накрая четете целия, готов текст. След стихотворение за кос, плъх, счупена топлийка и догаряща цигара, избрахме си тема- Девети септември :)) Ето какво се получи, хех.

Нощ,но

02:07ч.- някак призрачен час.
навън мирише на дъжд и вятър.
вятър, който не роши косите ти, не гали лицето ти, не танцува с пречупен лист.
вместо това те удря в гърдите, увива се около теб и напомня
... спонтанната сила
...бурната стихийност на страстите
...възбудата от опиващ възторг
...непреодолимия порив на дръзко желание
...мъчителния стон на кротка замисленост
...чувството, което само презира себе си, докато се бори със самотата на съмнението и собствената си рефлексия
...клепачите, натежали в своята умора

В началото...

...бе словото.
не хаоса.
дори когато е вярно, че "човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда".
не бива прекалено да се вярва на ницше обаче.
отделните неща, които казвам, пиша, споменавам често нямат ясна и точна връзка помежду си. мислите ми се разпиляват в различни посоки. благосклонен интерпретатор би казал, че драсканиците ми предполагат множество метатекстови рецептивни ракурси :) рядко ще е прав.