Сутрин, 15:15ч.

Сънена съм. Не ми се спи, просто не винаги разбирам будуването.
Твърде тихо е. Можеш да чуеш единствено безкрайното ехо на тишината. Мълчаливото й ехо.
Като внезапно събуждане в прекалено ранен час, който все още се колебае между спокойствието на нощта и бледата светлина на новото утро.
Вчера момчето, от което забързани купихме чадър, ни пожела дълго да се крием под сянката му. Помислих си, че в онези моменти, когато дъждът вали в очите ти, мракът на всяка сянка единствено може да му помага, да те оставя разголен и безпомощен под стичащите се капки.
Не му го казах, сигурно от страх думите да не звучат някак банално и странно за онзи поетичен продавач на чадъри.

Зимно

Студено е.
На чешки студ, студено е zima.
И на мен ми е зима.
Някъде из квартала ми
едно момиче танцува и пее само вкъщи;
две кучета лаят някак мързеливо и отегчено;
групичка млади хора се отправя към училището- без ученически чанти, но с ботуши;
червена хавлия се опитва да изсъхне трети ден на простора, захваната от жълти щипки;
турско кафе кипи върху руски котлон;
хартиена торбичка се учи да лети, а клон на дърво, което никога не е давало плод, я спира;
прашна книга чака читателя й да се върне при нея, а той проверява в интернет кога ще се оправи времето.
Снежните човеци казват, че зимата е най- хубавият сезон.

Horkýže Slíže - Baby

Гийом Аполинер

ЛЮБОВТА ПРЕЗРЕНИЕТО И НАДЕЖДАТА

Аз те притисках до гърдите си тъй както малкото детенце
                                               гълъб който удушва без да иска
Аз те притисках с цялата ти хубост твойта хубост по-богата
              и от всички златни мини в Калифорния по Времето
                                                             на треската за злато
Засищах своя чувствен глад с усмивката ти с твойте погледи
                                                                   и твойте тръпки
Аз имах притежавах твойта гордост аз когато те държах
             пребита и понасяше Властта ми ти и моето надмощие
Аз бях решил да взема всичко онова което беше само обаяние
И ето ме приличам днес на Иксион след любовта му
    призрака от облаци изваян точно копие на тази
                    на която казват Хера или пък прикритата Юнона
Но кой ли може да докосне кой да хване облаци ръка върху
          мираж да сложи кой ще се излъже че в прегръдките си
                                                 е държал небесния лазур
Как исках аз да грабна цялата ти хубост а съм притежавал
                                                             само твойто тяло
Но тялото уви не е то вечността
Телата имат свойте всекидневни утешения не е това любов
И днес напразно се опитвам твоя дух да задържа
Той се изплъзва той отвсякъде ми се изплъзва като шаващо
                                                                кълбо от смоци
И твойте хубави ръце далече там на хоризонта
   са извиващи се змии пъстри като изгрев знак за сбогом
Оставам слисан аз стоя объркан
Така съм уморен от любовта която ти презираш
Срамувам се от любовта която ненавиждаш ти
Какво е тяло без душа
И как ли съм могъл да се надявам да се слея с твойто
  някогашно тяло щом душата ти така далече е била от мене
И да се слее тялото с душата
Тъй както правят го телата живи
О само мъртва моя си била

превод Кирил Кадийски

...

Апосиопеза е дума, която не мога да запомня. На гр. означава замлъкване. В писмената реч се изразява чрез многоточие.
Харесвам многоточията. Често ги използвам. Освен емоционалната си пауза, те носят със себе си недоизказаното, несподеленото, онова, което остава неизречено и неизречимо. Формата се оказва недостатъчна, за да побере и отрази идеите. Защото достигнат е пределът на изразимото...

Credo qia absurdum*

Вярвам, защото е абсурдно.

Девети септември

2008 г. Със Сиси, Ицо и Лили хапвахме шоколад в парка и решихме да си измислим нова игра. Всеки пише по две стихчета на листче, крие ги от другия, а накрая четете целия, готов текст. След стихотворение за кос, плъх, счупена топлийка и догаряща цигара, избрахме си тема- Девети септември :)) Ето какво се получи, хех.

Нощ,но

02:07ч.- някак призрачен час.
навън мирише на дъжд и вятър.
вятър, който не роши косите ти, не гали лицето ти, не танцува с пречупен лист.
вместо това те удря в гърдите, увива се около теб и напомня
... спонтанната сила
...бурната стихийност на страстите
...възбудата от опиващ възторг
...непреодолимия порив на дръзко желание
...мъчителния стон на кротка замисленост
...чувството, което само презира себе си, докато се бори със самотата на съмнението и собствената си рефлексия
...клепачите, натежали в своята умора

В началото...

...бе словото.
не хаоса.
дори когато е вярно, че "човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда".
не бива прекалено да се вярва на ницше обаче.
отделните неща, които казвам, пиша, споменавам често нямат ясна и точна връзка помежду си. мислите ми се разпиляват в различни посоки. благосклонен интерпретатор би казал, че драсканиците ми предполагат множество метатекстови рецептивни ракурси :) рядко ще е прав.