Сутрин, 15:15ч.

Сънена съм. Не ми се спи, просто не винаги разбирам будуването.
Твърде тихо е. Можеш да чуеш единствено безкрайното ехо на тишината. Мълчаливото й ехо.
Като внезапно събуждане в прекалено ранен час, който все още се колебае между спокойствието на нощта и бледата светлина на новото утро.
Вчера момчето, от което забързани купихме чадър, ни пожела дълго да се крием под сянката му. Помислих си, че в онези моменти, когато дъждът вали в очите ти, мракът на всяка сянка единствено може да му помага, да те оставя разголен и безпомощен под стичащите се капки.
Не му го казах, сигурно от страх думите да не звучат някак банално и странно за онзи поетичен продавач на чадъри.